Поптолев-За мен

Казвам се Тошко Поптолев. Роден съм през миналия (20 век) в град София. И двамата ми родители вече са починали. Баща ми Никола е от рода Поптолеви и се е родил в град Панагюрище, от там произхожда и моят род. Баба ми по бащина линия е от рода Попински, дядо ви по бащина линия от рода Поптолеви. Майки ми Янка пък е от едно китно и красиво селце Чинтулово, близо до град Сливен. Баща ми бил в казармата в град Сливен и така са се намерили с майка ми и от два рода, от два бунтарски края, са се събрали в едно семейство.

Детството си наистина го изживях като дете. В онази малка уличка Зайчар (между Пиротска и Цар Симеон). С малка (много малка) къщичка с двор. Игри до късно вечерта, без никой да се притеснява за нас. Даже дядо ми гледаше кон, ама не на ул. „Зайчар“ де, ами някъде из сегашния ж.к. Люлин-5. Тогава този квартал го нямаше, ама пък си седеше водонапорната кула и от тогава я помня. Та този кон Аспарух не позвояваше на никой (освен дядо ми) да се доближва до него. Никой, никой ама аз отидох до него и накарах родителите ми да побелеят от страх.

Помня, че гледахме в двора ... една гъска. Тогава още разрешаваха, после забраниха гледане на селскостопански животни в града. Тази гъска - сутрин чукаше с клюна си на прозореца за да ме събуди, после ме придружаваше до чешмата (тя беше навън и зиме и лете баща ми беше уверен, че аз трябва да се мия там), после закусвахме заедно (през зимата, тя под прозореца навън, аз вътре на масата, а през топлото време имахме навес и закусвахме заедно навън) след това ме изпращаше до портата, когато отивах на училище, после ме посрещаше, когато се връщах и ми крякаше там нещо (демек ми разказваше как е минал денят ѝ) и т.н.. Това беше единственото животно за което съм плакал със сълзи, когато се разболя и нашите я оставиха да умре, а не да я заколят.

Иначе бяхме голямо семейстно. Баба ми, дядо ми, баща ми, майка ми, аз, че даже и чичо ми по едно време живеехме в тази малка уютна къщичка. Почти всяко вечер се събирахме на масата и на нея имаше страхотви ястия. И баба ми и майка ми и баща ми (дори и прабаба ми) бяха страхотни готвачи. Първия братовчед на баба ми майстор-готвача Попински, водеше първите кулинарни предавания по телевизията (тогава имахме само една телевизия) и готвач на разните му величия по онова време.

Зимно време имаше много сняг. Баща ми и съседите ни, правеха на двора ... иглу. И ние малчуганите се завирахме вътре където имаше послани черги и се правехме на ескимоси. Не знам по онези години защо на зимата не ѝ викахме бедствие? А на улицата имахме спортни мероприятия. Ама никой не ни ги организираше, ние сами се организирахме, и махалата ни беше постоянно озвучена от детския смях. Мдаааа ... даже цял военен парад имахме, моята пушка беше дървена с тръбичка за стреляне на фунийки (голям майстор им бях). Парада го организира един офицер, който ни беше съсед - голями репетиции бяха, голямо нещо докато се научим да маршируваме с изправен крак и едновременно.. После когато марширувахме, всички комшии бяха излезнали да ни гледат и приветстват. То направо си беше събитие за махалата, ама и ние много сериозно набивахме крак и като стигнахме до родителите си, които се бяха събрали на едно място им отдадохме даже и чест ... баща ми горкия се беше просълзил (е... не знам дали беше от умиление или от смях, ама това вече са подробности). И после ни водиха на сладкарница да ни черпят с един плезир и една лимонада (тези бяха част от лакомствата тогава).

Играех в танцовия ансамбъл „Росна китка“ към тогавашния Дворец на пионерите. Тогава ръководител ни беше неповторимия педагог и хореограф Петър Григоров (после го замени синът му Бисер Григоров). За кратко пях в хор „Бодра смяна“, но проблем с гласът ми прекрати певческата ми кариера (между другото от стрес или не знам от какво, но от тогава пея много фалшиво). После играех ...в марионетен куклен театър и т.н. Участвах дори и в дейността на Българския червен кръст. Бях така наречения главен санитарен пост в училището (тцъ, тцъ, тцъ - даже му се викаше команидир на санитарния отряд - бреййй какво нещо съм бил), учеха ни да оказваме първа помощ, ходех дори и на състезания и т.н. и да не се хваля, но в казармата ми се наложи да приложа наученото в няколко инцидента (и пак да не се хваля ама имам даже награди за това - три дни извънреден отпуск - знаете ли по онова време в казармата какво означаваше допълнителния отпуск?). Това не го пиша да се хваля, а за да споделя, че това беше полезно за моя живот. Дали пък да не споделя за кръжоците - по химия, по моделизъм (от него си спомням първата си кола с мотор и батерия и един дъъъъъълг кабел за управление, щото радиоуправлението тогава беше скъпо и за по големите и утвърдени моделисти). ТНТМ (Техническо и Научно Творчество на Младежта) - помнят ли си го връстниците ми. По младите хора си нямат на идея колко много учехме от тези форми за придобиване на допълнителни знания.

Порасах и ... се ожених. С моята любима съпруга Румяна създадохме изкючително семейство (благодаря ти Господи, че ме благослови да създадем това семейство, ако сега се върна във времето назад, пак бих избрал и бих се борил Руми да бъде моята съпруга). Господи ... когато се събрахме заедно, аз тогава още работех през деня, а вечерта учех и почти ме нямаше в къщи. А тя беше в домът ни, гледаше децата и ме чакаше. Послех почнах да гоня кариера и да се развивам професионално и ако съм постигнал нещо в този живот, то е било благодарение на Бог и на жертвите, които моята съпруга Румяна правеше за мен, на която ще бъда благодарен и която ще обичам до последния си дъх на този свят. Родиха ни се две деца. Дъщеря ми Яна и синът ми Димитър, които ние се стремяхме (и нядавам се, че успяхме) да отгледаме и възпитаме с много любов. Много се гордея с децата ни. Изучиха се и сега се развиват успешно в избраната от тях професия. От дъщеря ми Яна съм дядо пък на две прекрасни внучки Жасмин и Ангелика - днес те са моята радост и усмивка

Сега ... сега съм в есента на моят живот и да ви кажа почнах вече да се радвам на хубавите спомени. Това е най-важното в един живот. Да живееш така, че в есента на живота си да имаш хубави спомени.

Началното си образование съм завършил в 90-то начално училище „Вълчо Иванов“. На първия ми учебен ден (като първокласник) беше на гости Гинка Станчева, една неповторима българска артистка от това време. Това училище се намираше на ъгъла улица „Пиротска“ (тогава „Жданов“) и бул. „инж. Иван Иванов“ (тогава „Сливница“). Него сега го няма. Първо го направиха на детска градина, след това събориха сградата и сега там е празно място. А между временно това училище се е преместило в ж.к. Люлин-2 и е станало средно (гимназия). След 1990 година са го преименовали на 90 СОУ „ген. Хосе де Сан Мартин) и там ... своето средно образование взеха моите деца (Яна и Димитър), а в първи и втори клас учи и първата ми внучка Жасмин.

Основното си образование завърших в 43-то основно училище „Христо Смирненски“, което и сега се намира на бул. „Сливница“ на ъгъла с улица „Зайчар“. То и сега си съществува и радостното е, че му върнаха и старата сграда (която в моето детство беше III-то районно военно управление, а впоследствие беше изоставена почти до разрушаване) и го ремонтираха почти като ново. Мдааа ... в него пък е учила изключителната българска певица Йорданка Христова ( е ... не по мое време де).

Средното образование завърших в Техникум по каучук и пластмаси. Изкарах казармата (както му викахме тогава). После работих по разпределение в завод „Зебра“ като контрольор по качеството в цеха за производство на ремъци. Много модерен цех навремето си. Бяха инсталирали най-новата американска технология и даже 2/3 от работниците бяха ходили в Америка на обучение (да, да ... по време на социализма).

Започнах да уча и висше образование. Кандидатсвах и ме приеха във Висш икономически институт „Карл Маркс“ (сега Университет за национално и световно стопанство). Бях приет редовно, но прецених, че не мога да вися на ръцете на родителите ми (не, че те имаха нещо против) и се записах да уча вечерно (тогава имаше и такава форма, сега май няма) в специалност „Финанси и кредит“ (тази ми беше втория избор, първия ми избор беше „Политическа икономия“, но по тази специалност се учеше само редовно). И така работех и учех.

След завод „Зебра“, за много кратко работех в БАН, и след това почнах вече да работя по моята специалност. Първо бях касиер в тогавашната БНБ-3, после станах банков инспектор в тогавашната БНБ-4, след това главен счетоводител в банка „Електроника“ и накрая излязох в частната практика като счетоводител и консултант, а от 1999 година като дипломиран експерт-счетоводител и регистриран одитор.

Ами накратко това е за мен - Тошко Поптолев!

За моята професионална дейност вижте ТУК.

Нагоре!